ДНК може да се промени

Съдейки по това как върви научна работа по променяне на ДНК, може да се каже, че никакви практически промени засега не се предвиждат. Обаче самата работа вече означава крачка напред за да се обоснове тезата, че промените в ДНК все пак са възможни. Взимайки за пример химиотерапията, ние можем да видим, че съществуват възможности да се унищожи раковата клетка, но едновременно с това се унищожава и огнището, което я поддържа. Къде ли се намира то? В главата!

Това е много интересно. Излиза, че мозъкът без да влиза в контакт с ДНК започва да изгражда различна конструкция. Но това е цяла отделна тема. Какво става в процеса на химиотерапия? Преди всичко се унищожават клетките на мозъка, което лишава раковите клетки от поддръжка. С други думи – ракът, в един или друг вид, означава нарушаване на договорната схема между мозъка и ДНК. Затова всичко зависи от силата на мозъка. Ако мозъкът издържи, то пациентът оживява, ако не – той умира.

По-нататък проблемът се свежда до ензими и секреции, които също така се ръководят от мозъка.

Излиза, че ако мозъкът не е свързан с вътрешните процеси в тялото, той сам започва да ги създава в съответствие със своите потребности (в случай, че природата на ДНК-то ни е заложила по-висши цели, които ние не използваме). И излиза, че едно такова древно изкуство, като даоистката алхимия е едва ли не най-съвършената наука за човека като такъв. Към тази категория може да се отнесат, да речем, и дзен-будизмът или тибетската и хималайската йога, които също са насочени и към възсъединяването на съзнанието с молекулата на ДНК. Това може да се проследи, между другото, и в работа на английски биохимик Джоузеф Нийдхем (Joseph Needham), който е изследвал китайската алхимия.

За нас е важно, че мозъкът винаги има биохимична цел и това е част (а може би и най-важната форма) от неговото функциониране. И, ако мозъкът по някаква причина е изключен или не е способен да обработва висшите цели, то те преминават към преимуществено подчиняване на РНК, а мозъкът само обслужва, грубо казано, белтъка и е принуден да си намери приложение в създаване, например, на ракови клетки. Или да се разрушава по схемата, да речем, на болестта на Алцхаймер.

В този случай можем да си блъскаме главите колкото искаме и нищо да не постигнем, защото когато мозъкът е освободен от задачите на вътрешно строителство, той започва да се преформатира. Тоест, той сам създава тази болест и никой вече не може да му попречи да го прави. Разбира се, на ранен стадий вниманието може да се възвърне, но за целта трябва да се намери източникът, който подхранва болестта. За целта обаче, лекарят трябва сам да разбира връзката между неговата глава и ДНК-то, а не да чете, че това е невъзможно.

По принцип трябва да се хващаме за главата си не когато тя се изключва, а когато всичко е наред с нея. Трябва да умеем да гледаме на мозъка не просто биохимически, а алхимично, т.е. да му предложим опит и усилие. С което, всъщност, се занимава и науката алхимия. Алхимикът преди всичко работи върху усилието на мозъка, а не трупа лавина от информация, която само разклаща мозъка.

Между другото, методът на д-р Статников само доказва казаното. Той предлага човекът да се „потопи“ в опита, където основната задача е работата върху усилието на мозъка. Разбира се, той не го нарича „алхимия“, но реално това е базовата школа за всеки алхимик. Първата задача е да се концентрира мозъкът; и след това, вече с правилно настроен мозък, да потопим себе си в опита.

Реално ДНК може да се тества само за честоти от по-високо ниво, които мозъкът е способен да генерира, но, разбира се, ако в човешкото ДНК са заложени съответните схеми.

И тук възниква въпросът: а възможно ли е да се пригодят веригите към реализацията на висши функции? Това е сложен въпрос, тъй като трябва да се изключат много от РНК зависимостите и това трябва да се извършва меко и постепенно.

Едновременно с това трябва да се разбира и подхранването на мозъка, което следва да е построено по схемата на образуване на ултравиолетов фотон, който е способен да образува нова химическа връзка чрез енергия с по-висока вибрация. Върху това е изградена цялата радиационна терапия, която ни предлага да се заменят високочестотните функции на мозъка с въздействието на лъчението.

Честно казано, обаче, това напомня старанията на млад стрелец с лък, който се опитва да улучи мишена разположена на

50 м от него —  може и да улучи! И въпросът не е в това, дали ще улучи, а в това, как мозъкът ще се справи с това задание. Мозъкът трябва да притежава определен фон (от типа на радиационния). Тогава нашето ДНК ще може не само да посреща живеещите в нас частици, но и да ги усвоява.

Интересно е, че японците са най-концентрираната нация на Земята. При това те повече от всички други са изложени на радиационно излъчване, а продължителността на живота им е най-голяма. Казват ни, че те ядат свежи продукти. Обаче те ядат и най-поразени радиационно храни в сравнение с други народи. В какво тогава се крие причината на тяхната устойчивост? Отговорът е прост – те имат мозъци правилно настроени на тяхното ДНК.

За нас е интересен фактът, че не всички от тях се раждат със съвършена ДНК, а това означава, че техният концентриран начин на живот коригира и — което в случая е важното – променя ДНК. Това обаче става на микрониво. По природа на всеки човек се полага количество енергия достатъчно за живот с определена продължителност. Всички се стремят да живеят по-дълго, но за това трябва да се промени ДНК. За дълъг живот съществуват две условия. Първо – какво е заложено в природата на човека, второ – как той е изменил своето ДНК. Примера с японците показва как се променя ДНК. Всичко останало е бизнес или неразбиране.

Представяте ли си, обаче, какъв ще бъде резултатът, ако обучим японците да използват тяхната операционна система съхранена от Природата? За да се доведе усилието на мозъка на обикновен човек до усилието на мозъка на японец, са нужни около десетина години, при условие, че тази работа изобщо може да бъде свършена, тъй като всичко зависи от конкретния човек.

А японците вече имат фундамент!

Трябва да се отбележи, че на всички азиатски култури е свойствено физическо разбиране за съсредоточаването, благодарение на йероглифната писменост. Тук ние бихме могли да се потопим в дълбокото минало и да поговорим за времената, когато магнитното поле не е защитавало хората от радиация, но те са живели нормално в тези условия. Това дори е било необходимо, тъй като съзнанието и мозъкът в много култури се е разглеждал като отделно тяло, чрез което духът е преминавал към следващ живот. При цялата езотеричност на тази система, тук може да намерим достатъчно физически обоснования. Само че днес те не ни трябват, тъй като за обработване на обширни знания човек трябва да промени мисленето си, което не може да се направи само с желание.

Така че, дали магнитното поле ни спасява от радиационни лъчения или пречи на нашето съзнание да живее в по-високочестотни вибрации – остава въпрос. На мен, обаче, ми се вижда по-интересен въпросът за изкуството на подхранване на мозъка с помощта на мисленето.

© Олег Черне